Величието на човека е в мисълта ♥ Блез ПАСКАЛ
(Portrait of Pascal (1623 ~ 1662), unknown artist)
~ Величие на индивида
Лесно мога да си показва човек без ръце, без нозе, без шава (само житейският опит ни учи, че главата е по-нужна от краката). Но не мога да си показва човек без мисъл: това би било камък или жалко животно.
Разумът ни заповядва по-властно от господар; тъй като в случай че не се покорим на господаря, сме нещастни, а в случай че не се покорим на разсъдъка, сме глупави.
Величието на индивида е в мисълта.
Човек е единствено тръстика, най-крехкото нещо в природата, само че той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата галактика да се въоръжи, с цел да го смаже: лек лъх, капка вода са задоволителни, с цел да го убият. Но даже когато природата го смазва, човек отново ще надвишава това, което го убива, тъй като той осъзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, до момента в който самата тя няма никаква визия за това.
И по този начин цялото ни достолепие се свежда до мисълта ни. Само посредством нея можем да се възвисим, а не посредством пространството и времето, в които се изгубваме. Да усъвършенстваме мисълта си – ето основата на морала.
Величието на индивида се корени в съзнанието за неговото безличие. Дървото не осъзнава нищожеството си. Следователно човек е незабележим, щом осъзнава нищожеството си, само че в същото време е популярен точно тъй като го осъзнава.
Всички тези терзания потвърждават величието му: това са терзания на аристократ, на детрониран крал.
Само чувстващите същества са нещастни: разрушеният дом не изпитва нищо. Единствен индивидът е трагичен.
Нашата визия за човешката душа е толкоз възвишена, че презрението и неуважението към нас са ни непоносими и цялото ни благополучие се гради на хорската респект.
~ Слава
Животните не се възхищават едно от друго. Конят не вижда достолепията на другаря си. Те се състезават само че време на надбягвания, само че това не влече никакви последствия, тъй като в обора и най-тромавият, и най-недодяланият няма да отстъпи овеса си на положителния бегач, както хората желаят да се постъпва в сходни случаи. Конят не усеща потребност да се акцентират качествата му.
Човек е популярен дори в алчността си, тъй като, воден от нея, е въвел прелестен ред в покупко-продажбите си и методичност в благотворителността си.
Най-жалката демонстрация на индивида е стремежът му към популярност, само че този блян потвърждава в същото време най-ярко неговото предимство. Защото каквито и обширни владения да има, на каквото и здраво здраве и насъщни богатства да се радва, той не е задоволен, в случай че не е почитан от другите хора. Толкова високо цени човешкия разум, че каквото и преференциално състояние да си извоюва, не е удовлетворен, в случай че не си извоюва и неговата респект. Това е най-красивата облага за него и нищо не може да го отклони от този неизцерим блян. Дори тези, които най-вече презират хората и ги изравняват с животните, отново държат на уважението и доверието им и с това свое предпочитание сами опонират на себе си. Природата им, по-силна от всичко, им потвърждава величието на индивида по-убедително, в сравнение с разсъдъкът – личната им мизерия.
Величието на индивида е по този начин очевидно, че се потвърждава даже от нищожеството му. Това, което е природа при животните, назоваваме безличие при човека; по този начин признаваме, че защото през днешния ден природата му е сходна на животинската, в миналото, преди падението му, тя е била по-непорочна.
~ Вътрешна война на индивида сред разсъдъка и пристрастеностите
Ако съществуваше единствено разсъдък без пристрастености... Ако съществуваха единствено пристрастености без разсъдък...
Но защото има и едното, и другото, човек не може да мине без война; не може да бъде в мир с едното, с изключение на воювайки с другото: по този начин той е постоянно колеблив и раздиран от несъгласия. Тази душевна битка на разсъдъка против пристрастеностите е принудила искащите да живеят в мир да се разделят на две секти: едните са решили да се откажат от пристрастеностите и да станат богове; другите – от разсъдъка и да се трансфорат в животни. Но нито едните, нито другите са успели; разсъдъкът си е останал, изобличава покварата и несправедливостта на пристрастеностите и смущава покоя на хората, които им се отдават; а и пристрастеностите не престават да живеят у хората, които копнеят да се отърсят от тях.
~ Величие и безличие
С една дума човек осъзнава, че е нищожен; затова той несъмнено е такъв; само че той е и фактически популярен, щом осъзнава нищожеството си.
Нека се обича, тъй като е кадърен за добро; само че дано поради това да не обича и долното в себе си. Нека се презира, тъй като способността му за положително остава неприложена, само че не би трябвало да презира тази вродена дарба. Нека се ненавижда, дано се обича: у него е заложена дарба да познае истината и да бъде щастлив; само че той не стига нито до непрекъсната, нито до приемлива истина.
Бих желал да го подтикна да жадува да я откри, да бъде подготвен, отърсил се от пристрастеностите си, да върви след нея, щом открие следите й, без да не помни, че пристрастеностите замъгляват съзнанието му. Бих желал да възненавиди алчността, която го подвежда, с цел да не го заслепи, когато би трябвало да направи избора си, и да не го възпре, откакто към този момент е избрал.
От: „ Мисли. Блез Паскал “, изд. ЛИК, 2001 година
Изображение: Portrait of Pascal (1623 ~ 1662), unknown artist commons.wikimedia.org
